„НЕЩО ПАДНА ОТ ВАС…”
… най-учените, вещи лекари и философи знаят, че всеки има в своето сърце едно невидимо, неповторимо нещо; негово си самое-само, което се нарича „Това – не знам какво”; съвсем неописуемо, непознаваемо; и, като предмет – съвършено немислимо… Някои го смятат за материално начало в душата; други пък – наопаки – за безтелесен и нетленен принцип на самата плът…
По-важно е за мен, обаче, друго – че при Изход души, при разлъка на душа от тяло, Това – не знам какво-то, напуска своето сърдечно обиталище и тръгва на обход по кръчмите на градовете, освобождавайки безспирно своя нескончаем и неизчерпаем мирис…
Оттук и ароматите на огън и озон, които предвещават буря; именно и поради Това – не знам какво, снегът понякога ухае на малинов сок; във него се, единствено, уханието сбъдва, на черните вина; на млякото, когато са препасли моите кози с татул… От онова незнаено Това – не знам какво, ни лъха в пролетта на слама; на цъфнали липи – през есента; зимата – на люляци и ручеи, забързани, далеко юрнати през дивия, летен злак, избуял… От него иде повеят на самота около гробовете на нашите предци; и на сирачество из люлките младенчески на нашите наследници; отново то въздава мирисът на изгоряла гума, рибя козина и змийска перушина, прелял из ложетата на хетерите; и на стъкло и кръв – от натежалите гроздове по лозниците и от уведените класове в житата ни; на карбол и на колодиум – от косите на възлюбените наши…, но също тъй…
… от порите на чудното Това – не знам какво, извира винаги омайващият аромат на зрял коноп – през всички есени, тъй както днес:
…трепти, гори и пее
под сърцето нейде,
нега една, една тъга
и ври във слънчевия сплит;
денят е топъл,
с цвят на охра; октомври е,
светият Дионисий
Ареопагит, и
безначална есен…;
… и тежкият дъх на смолистия мак, щом вземе да
…начева юни –
мъченик Иустин и
философ;
една любов
със мака зрее;
моето сърце е
цялото в копнеж -
разцъфнал
сомниферум…
… И в първите, най-плахи стъпки на пришестващата пролет, когато да полагаме, захванем, семената за най-приказната паша, щом почне да преваля март, а …
…денят е на Алекси,
человека Божи;
топи се снегът
в полумарт - нека
да Господ помози,
и дари разцвет
на всяко зрънце
от коноп, що
ръката ми несретна,
ще положи
пред Небето…,
… тогава пак, незнайното и странно Самое-само, пак същото Това – не знам какво, отново мирисът на вечната, непреходната ефимерност, снежно-пролетна, завръща…
… та така правех, още от стари времена; от младите си години – на 3.Х., денят, в който честваме паметта на св. Дионисий Ареопагит, имам обичай да бера конопа; около 1.VI., св. Иустин Философ, пък – сомниферния мак. Тази есен – също; само че този път Вендер беше с мен и помагаше, а днес конопът излъчваше копнеж, носталгия, тъга; повече отвсякога; толкова силно, че не можех да не забележа, как той, отривисто, и сякаш в предгърч, захвана да трепери, целият да се тресе – уханието на благородната тръстика, наречена „коноп”, като че ли омайваше, опиваше, дори от разстояние...
В мига, в който се досетих, че с нейния дъх, в сърцето му се поселва Това – не знам какво-то, изтръгнато от сърцето на красивия, малък; деветгодишния Алек; полягва и се свива в черния дроб на Вендер като уморена котка, той, за да скрие какво, всъщност става, ни в клин, ни в ръкав, взе да ми разказва…
… за някакво давносъветско психопатологическо учение, на един небезизвестен учен - теоретик и терапевт – Кербиков, който изследвал статистически честотата на психопатните разстройства в различните възрастови групи, та установил, че на всяка по-горна от тях, съответства все по-нисък процент болящи, докато при седемдесет-седемдесет и петгодишните представители на населението, той вече клони направо към нула… Заключението на Кербиков било, че с възрастта, психопатиите се изглаждат, а на Вендер това заключение се сторило съвсем убедително и правдоподобно…; но аз му казах, кратко и скептично: „Ех, mein Вендер, клето дете, може да сте голям поет, но гледайте да си пооправите малко епистемологията, че е под всякаква критика и на нищо не прилича; защото липсата на психопатии в напреднала възраст, означава само, че психопатите просто не доживяват до старини…”
Сетне му напомних, че сам той, надали ще се представи пред Господа, твърде сит на дни…
Той кимна твърде мълчаливо и замислено…; аз го погледнах, миг още, полувтренчено:
„Нещо падна от Вас, Вендер, от окото Ви” – рекох му.
„Това е просто предмет” – отвърна.
После бавно тръгна да си ходи към безплатния хотел „Необходимост”, сертифициран с три-четири нащърбени месечини в пълно затъмнение.
ИСТОРИЯ С ПЛЕВЕЛИ.
НА КОГО ПРИЛИЧА СОКРАТ
ОБРАЗЕЦ № 1:
Бучиниш (Conium maculatum) е тревисто едногодишно или двугодишно растение от сем. „Сенникоцветни” (Umbilliferae), подсемейство „Целинови” (Apiaceae). Разпространено по бунища, разкопани и торни места край селища и пътища. Петнистият бучиниш (C. maculatum) е двугодишно растение с тръбовидно, членесто, достигащо до 2 м. стъбло, кухо в долната си част, с червено-кафяви петна и покрито със синкав прашец. Листата му са тройноперести, а цветовете са бели. При смачкване на листата се усеща неприятна миризма на миша урина. Цялото растение съдържа до 2% пиперидинови алкалоиди - кониин, N-метилкониин, гама-коницеин, конхидрин, псевдоконхидрин, конхидринон, N-метилпсевдоконхидрин, 2-метилпиперидин и др. При застаряване на растението, съдържанието на алкалоидите в листата силно намалява, но се натрупват в плодовете. Пиперидиновите алкалоиди са летливи и при изсушаване на растенията количеството им намалява. Макар че се смята за лечебно растение (Herba Conii maculatii), поради високата му токсичност, се избягва използването му за медицински цели. Отровно е цялото растение - с действие подобно на курарето и др. Отравяния се получават при объркване на семената на бучиниша с копър или други подправки от семейство „Сенникоцветни”, при поглъщане от деца при игра с растението, а също от мляко от крава пасла бучиниш. Приемът на 6 до 8 свежи листа от възрастен човек обикновено е смъртоносен. Това количество съответства на 100 mg от съдържащия се в растението кониин. За медицински цели се използват плодовете (отвара), надземната част (лапи). Признаците на отравяне с бучиниш са: гадене, повръщане, бледа кожа, слюнотечение, световъртеж, смутено гълтане, възбуда и гърчове, преминаващи в загуба на съзнанието и парализи. Характерен е възходящият ход на парализата. Установява се също: мускулна слабост, сърдечна аритмия, подтискане и спиране на дишането, разширени зеници, птоза на клепачите. При контакт на кожата със сок от растението се развива дерматит. Първа помощ при отравяне с бучиниш включва: стомашна промивка с 0,02-0,005% воден разтвор на калиев хипреманганат, медицински въглен, солево очистително, фенобарбитал.
Сократ е умрял след отравяне с бучиниш.
Иванов, Т. „Билките у нас”
изд. „Земиздат”, С., 1987
I … един наквасен непомерно, нечовешки, титанично, свръхестествено, почти – поет, минава през Града, по тънките му нишки, дето улиците криви представляват – като истински въжеиграч, и всичкото, което вижда, пред Господа описва с безброй метафори генеративни – същински мощен и разпенен водопад – от „къщите на самотата”, „домове на огорчението”, „обиталищата на тъгите”, „сданията на умората”, „обители на нищетата”, „клетки на скръбта”, „килии на мълчанието”, „убежища на отчуждението”, „стрехи на разлъката”, „пристани на запустението”, „покриви на болката”, „кътовете на забравата”, „огнища на унинието”, „трюмовете на безумието”, „люлките на отчаянието”, „гнезда на горестта”…;
…ниже тропите и фигурите на своята необуздана, образна, пластична, поетична мисъл, по-формална от нестихващата, но и тъй нечута, нескончаема и древна реч на старата река; като черни, лъскави мъниста по невидимата, тънка корда, натегната, опъната безкрайно, на собствения си антиживот…
… А Господ мълчеше смутено;
Или пък просто, от полъх на миша урина,
гласът Му бе заглушен.
ОБРАЗЕЦ № 2:
… Момчето излезе и като се позабави, дойде с човека, който трябваше да донесе отровата – носеше я стрита в чаша. Сократ го погледна и попита: „Добре, отлични мой! Поенеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя? – Нищо друго, отговори той. Трябва само да изпиеш чашата и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.” И ведно с тия думи, поднесе чашата на Сократ. А той я пое, Ехекрате, твърде благоразположен, без да трепне и без да променни нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита: „Какво ще кажеш? Може ли да се направи някому възлияние с част от това питие или не може? – Стриваме толкова, Сократе, колкото смятаме, че е нужно да се изпие. – Разбирам, рече Сократ. Но все пак да се помолим на боговете, навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ни оттук – там. Това именно се моля и аз, и нека стане тъй!” И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.
До тоя момент повечето от нас бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но като видяхме, че пие и че вече е изпил чашата, не можахме повече да се сдържаме. И на мене самия ми рукнаха сълзите с такава сила, че си закрих лицето. Заоплаквах не него, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар. Критон, понеже още преди мене не успя да си задържи сълзите, стана и излезе. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува; и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ. А той рече: „Чудни хора, какво правите! Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!”
А той походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото човекът поръча така. Той се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, ни показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза, че когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде. И вече беше изстинал докъм корема, когато се откри – беше си закрил лицето - и промълви това, което всъщност, беше последната му дума: „Критоне, рече, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!” „Добре, ще го направим, каза Критон. А нещо друго да ни кажеш?” На този негов въпрос не отговори повече нищо.
Не мина много време, трепна, и човекът му откри лицето – погледът му не мърдаше. Като видя това, Критон му затвори устата и очите.
Платон, „Федон”, 117a – 118,
Прев. Б. Богданов
II. … И смяташе Вендер - този поет, че пространството има някаква своеобразна структура, т.е., то не може да се мисли като непрекъснатост, тъй като не е безкрайно делимо – изглеждаше му, сякаш се състои от свои си някакви, елементарни частици, атоми, с понятието за които се поставя границата на неговата делимост, която е и негов метафизически предел, долният праг на самото му съществуване, който мисленето не може да преодолее. Смяташе така, защото най-естествено му се струваше, понятието за пространство да се извежда от идеята за чиста протяжност, като негова иманетна, вътрешна мяра, тъй че то да представлява съвършената, пълна, чиста, абсолютна и постоянно самореализираща се потенция за всички възможни /а той допускаше, че те са безкраен брой/ начала и модуси на материалното. Протяжното, обаче, ако претърпи безкрайно много пъти, процедурата на чисто механичното си делене, би се превърнало в съизмеримо с безкрайно малкото, което пък е противоречие в себе си, защото в такъв случай, вече няма да е протяжно; следователно, то може да се яви на разума само дискретно и структурно; това, смяташе поетът, с необходимост налагаше самото пространство да се мисли по аналогичен начин. Донякъде е очевидно, че в тази идея се корени едно истинско и чисто, рационално начало, заедно, обаче, с някои непроходими следствия, чието естество е по-скоро смущаващо; напр., това, че ако пространството се състои от атоми, те не биха могли да съществуват съвършено плътно прикрепени и сцеплени един с друг, т.е., между тях по необходимост трябва да има… друго пространство, което, от своя страна също трябва да се състои от атоми, с още по-друго пространство помежду тях…; та регресът към лошата безкрайност, чиято неотменност безапелативно се налага в тъй компонирания дискурс, бе видимо нелечим. Единственото, което едва спасяваше теорията, бе да се приеме, че щом всеки зададен [краен] обем, всяка протяжност – чиста потенция, или – напротив – реализирана в конкретиката на дадена материя и форма; по самата си природа съдържа в себе си актуална безкрайност, в чиято перспектива, пространството се мисли единствено и само като чист, реален абсолют; положение, при което всяка ентелехия, субстанция и форма, се свеждат до онтологически редундантности; до едва ли не – просто психологически реалии, посредством които става възможен нагледът за всяко пространство, и толкоз.
Ето защо, поетът съвсем сериозно смяташе усещането за своето собствено битие, поне що се отнася до неговите физически измерения, за твърде досадна фикция; за тягостно, конфузно недоразумение…;
… освен когато се случваше, а това бе почти постоянно, да си лежи като развален предмет, какъвто си и беше, близо до града, встрани от пътя /„... вот – и сошли с дороги!” - М. Цветаева/, посред неблагородната трева на своето най-първо юношество, което бе го заобиколило отдалеч преди десетина години - избуелия бучиниш с неразрешимия мирис на безпределно и неразбираемо мишенство - толкова пиян, че с малко повече, той просто би надхвърлил възможностите на биологичния си вид, въобще…
… В други моменти, обаче, щом не бе съумял да си набави необходимото за тази висока цел, количество етанол…,
… Вендер се чудеше и чудеше, нима и дали, наистина не съществува друг път, друг подстъп към сърцето на кое да е малко любимо братленце; друга траектория, дето я неуморно не сочи, ту навън отдръпващият се, ту стремящ се все напред, единствен негов крив, без нокът, без длан и фаланги – яростен пръст, като издънка на мъртво дърво, повдигнат нагоре; линия, която коженият тебешир червен, да не нанася постоянно върху една и съща права, отстъпвайки несигурно назад, но все по-устремен навътре – и все по-ярка, плътна и дебела, сякаш със нея чертае безкрайно, замаян, късата щриха на Шефер, дето разделя двете охладнели, бели полушария под гръбнака на момчешкото телце; друг път, що през тесния му заден проход, помежду бедрата, от лекия, бял, но студен алуминий, излети, не преминава…
ОБРАЗЕЦ № 3
„… Много хубави, мили спомени ми остави, Емилиянец, гостуването в твоето /знам, че има защо да го наричам така/ Търново, а са и също така и твърде ярки, някак особени – може би заради старинната и странна, жизнена и автентична, неподражаема и неповторима атмосфера на града; тя придава един твърде характерен, донякъде възгорчив, но все пак – доста приятен – привкус на всичките ми тамошни преживявания; като на онова сладко с цвят на тъмен-тъмен кехлибар от зелени орехчета и портокалови корички, дето някогашните търновски госпожи и кокони са правели тъй майсторски.
… Много ме впечатли, напр., мрачният втори етаж на града, дето вие, търновците, сигурно не си и повдигате главите, за да забележите, поне – в по-старата му част, от пощата надолу, дори по самата главна улица, има толкова много къщи на два ката, от които първият е магазин, фотостудио, кафене или нещо друго, по-излъскано, дори луксозно, или пък – по-семпло и невзрачно, но винаги – кокетно и дори – стилно; вторият етаж, обаче е запустял и празен; прозорци няма – само дупки като ослепени очи, зеят на тяхно място; боята по стените отдавна е изгубила и последните останки от цвета си; мазилката е напукана и изпопадала; парапетите на терасите с дървени подове са изпочупени, дъските им са загнили и разкривени – сигурно не биха издържали тежестта и на котка. Новото строителство навсякъде е преизобилно като диария, но за тия хубави стари търновски къщи, дето биха могли да придадат толкова автентичен чар на града, никой и пет пари не дава; то сигурно и няма… Вярно е, сега в България мизерията шества и се перчи навсякъде, почти, но никъде – чак толкова манифестно и в такъв контраст с лъскавия шик на съмнителното благополучие, прерастнал в твърде своеобразна, търновска гротеска.
… Вторият етаж на града… - призрак на прилеп или плъх да бях – пак тръпки биха ме побивали от него, та нямаше да се поселя там за нищо на света…”
Из писмо до Емилиянеца от
неизвестен негов приятел – не-търновец
II. …. там, дето лицата на живота избледняват;
…. там, дето във машинно масло, отработено, се превръща човешката кръв;
…. там, дето думите пристигат като кичури козина, само;
…. там, дето самият живот на детската плът, едва се в мускатово орехче свива; …. там, дето смъртта е събрала, купи от вълче сено и лисича трева;
…. там, дето, мирис на тлен, подстъпа към тъмната гора, охранява;
…. там, дето, детските очи, хлорал, изобилно проливат;
…. там, дето, разкопаните гробове, неистово напомнят майчински утроби;
…. там, дето, достига до своя финал, отварата от див бучиниш – с пълзящия хлад - към сърцето;
…. там, дето, с перушина от чугун, синигерите вият и скандират като гладни росомахи; и,
…. там, дето лястовиците гробовете разравят - със удове - мъжки и твърди;
…. там, дето, тлеещите в своите клозети, шахти, ями отходни – пометничета – вечно хвърлят мазните карти на своя белот;
…. там, дето, под кривите палки на глухия вятър, въздухът дзвека, подобно на счупен кимвал;
…. там, дето моргите кънтят от викове на страст;
…. там, дето, мухите зелени, разпуснато пируват със ректална кал;
…. там дето, мъх отровен, из облаците и мъглите, в забравената, изоставена, целина произрастява;
…. там, дето, ковчезите са корпуси – без лъкове и корди, на тътнещи подземни контрабаси, интониращи безспир, със гласовете на покойните и техните самотни имена;
…. там, дето, във фосфорно-светлата, дествена, вечно пияна, утроба на стара сибила, зачеват се зародиши, най-разнообразни, непрестанно, а черни дъждовници, раждат се само;
…. там, где орелефите мръсни нанася дори по сърцето, някое космато, кожено длето, еднооко;
…. там, дето корен червен, насажда се сам – във потока сред два белокаменни хълма; и ту навътре расте, ту – навън, дорде зловонния си сок не блъвне;
…. там, дето плоски метили, дроба поселяват, и всеки миг опиват се с ракиите му горки, от корени загнили, дестилирани;
…. там, дето, хищните риби, извиват се като стервятници в небето, всяка - в зъби стиснала яйце от телфер или ротор;
…. там, дето сумраците тежки, миризма на марля и режещ дъх на амоняк, вещаят;
…. там, дето, всеки въздух, на летливи нитрити ухае; и,
…. там, дето е тисът, единствена паша, за нашия гладен добитък;
…. там, дето пламнал, твърд, без бодли, кактус един, между детските устни, пресъхнали, да расте, се настанява;
…. там, дето със хлорпромазин и деган, ерупцията от отвара отровна, възпирана, бива;
…. там, дето петлите буника пушат, блян и датура – със свойте наргилета, а нощта с бълбукането им изпращат, вместо с песен;
…. там, дето, понякога, покойните инфанти, оставят своите гробове, подтикнати от някаква незнайна, топла влага, напираща между бедрата; сред паметниците, да обикалят и да плачат…
…. там, дето, мъртвите ранени, търсят парчета от гума, поне, отверстията на своите рани прободни, да скрият…;
…. там, дето ангелски езици, развалени, проговаря пръстта, с акцента на лепкава глина и пясък;
…. там, дето, дърветата растат единствено надолу, разлиствайки се в рохкавите двори, на бръмбарите торни;
…. там, дето проходът на някое телце момчешко към земния хумус, затъква се от друго тяло, често;
…. там, дето с патрони - наслади нечисти - цевта на младежа е пълна; а покълналата скоро мандрагора, търси други длани – още да расте във тях…;
…. там, дето, с перхлорен ацид, своите малки, дивите кози, захранват;
…. там, дето, костите на своите предци, наследниците, във тръби на хидравлични органи, без строй, превръщат;
…. там, дето совите, с погледи – остриета от цинк – омагьосани кръгове, чертаят във мрака;
…. там, дето, старата майка Ентропия, отвека сватбения си, или – вдовишки – танц, развихря;
…. там, дето;
…. там, дето;
…. там, дето;
към поета, пиян, се самата, обръща, природа –
онази, с едничката сила и всичката
мощ – да поражда от безподобното – уродно –
към него зове, да зачене във нея система –
с пространство, материя, форма;
със вещи, свойства, отношения;
ентелехията да пребъдва, неуморна…,
изпълнена със свяст и умно бдение…;
… поетът, обаче, не чува и просто си, мъртвопиян, в бучиниша, разцъфнал, лежи, сънувайки как…
… сякаш в тия къщи с изоставени горни етажи, миризмата на детската пот се заражда; в запуснатите, тия, домове, за пръв път се явява полъхът на млада смърт; отдето парливата кръв на момчето извира; и в тия трюмове, се силата на неговия пясък корени; във тях намира кониумът извора на своята отровност – в кирпичените клетки запустели; и мрачните взори на всички деца от тях се със видения захранват; тук най-напред момчетата, по собствената плът, десница настървяват; първата плесен, мекият мъх по лицата младежки, поникват оттук. От тия порутени стаи, акнето със рибешко мляко и гъст, бял сироп, се налива; а мандрагората на юношата, патина покрива, с цвят на кал …
Самото запустение нозете окосмява; на бръмбари мъхнати, тромави, уподобяват се телата; малко по малко в килиите празни сгъстява се въздухът - като дървен; все по-влажен, по-тежък, горещ от притома; като стъклена вата се вдъвква, скърца в гърлата – безвкусен и стърхав…
…Защо се разкапва и тлее душата, когато съзрява плътта?...
…Защото в сила се превръща красотата, а силният – в насилник и…
…Защото похотта е най-добър кормчия към пристана на мъртвото телце…
…Защото, като входа на Итака, нескрит остава той, за бдителната страст…
…Защото хладен е задният притвор - с двете си бели абсиди – с диадромоса мрачен…
…Защото в криптата на храма изоставен, от детската плът съграден, утеха живее…
…Защото сърцето, дори да е спряло, събрана е длан – във юмрук – и червения съсел плешив – навън не желае, не смее да пусне…
…Защото, щом гладката кожа захване да лепне, а тялото – от гипс небесен се втвърди – тогава най-боли, от кривия си стрък да го откъснеш…
…Защото посинелите гърди, от себе си изтръгват, най-чувствено ламенто, в ритъм най-разгърнат…
…Защото вземат ли, невинните черти, на тлението образа да очертават, едва тогава може да се състои, една безкрайна среща – встрани от вехто бъдеще, от минало прокиснато – далеч…
ОБАЗЕЦ № 4
… Веднъж и аз, да си призная, участвах в спиритически сеанс, а тъй като действително става въпрос за нещо сериозно, а не за детски игри след гледане на евтин хоррор, ми се ще колкото никога и никому, дори, нито дума да отроня за това, толкова и час – не, не час – секунда по-бързо да го изговоря всичкото туй чудо, на което и безкрайно отдалечен свидетел да си – пак не е малко; да го изговоря, да го извикам, изкрещя; ми се ще – с отчаянието и порива на оня, дето викал в дупката: „Царят има магарешки уши!”, но де да ставаше въпрос за нещо толкова невинно…
… Бях си взел един диктофон с цифров носител – по онова време бе все още глезотийка, да притежаваш такъв скъп, че и луксозен предмет. Решен бях, без да разберат другите, абсолютно всичко да запиша и документирам; а и бях абсолютно сигурен, че при внимателно, прецизно прослушване на записа, измамата /сигурен бях, че има измама/ ще лъсне като по бели гащи на месечината; без, обаче, да предполагах, как точно ще стане това.
Но оказа се, че съвсем не съм бил единствен в съмненията си, или пък, че по някаква друга причина, напр. – обратната, още двама от тогавашните ми приятели са си донесли своите диктофони, макар и не толкова усъвършенствани и модерни като моя – техните бяха с миникасети, дето сега се използват доволно рядко.
Все едно – когато на другия ден прослушахме, всеки своите записи, се оказа, че и тримата около час, най-внимателно и детайлно, сме се вслушвали във всеки тон на едни и същи, съвсем-съвсем еднакви, че и в един и същи ред - тежки хора и кръшни ръченици…,
…докато…,
Из писмо до Емилиянеца от негов състудент,
Белград, 2010 г.
IV. „…Аз бях на девет; очите ми бяха зелени, рижи – косите;
Вендер се увличаше по мене – защо – не беше ми открито.
Веднъж ме поведе към някакъв втори етаж, запустял;
дъжд силен валеше, стрехата - прокапала, стъклата – опръскани с кал;
малък флакон, препълнен изцяло, подаде ми, рече: ”Изпий го!”
„ Какво е?” - в ръката ми, лявата, пъхна го, казвайки: „Тия
отвари от умни растения, дето отварят в душата
стари познания, а във сърцето - едно око – тъй яко,
че по земята, за него нищо не остава скрито, тайно –
дори и златото – веднага се явява – всичко става знайно…”
ОБРАЗЕЦ № 5
…Ето това трябваше да сложи началото на оня запис, вместо целия тоя, както ми се стори – безкраен - ред от ръченици, копаници и хора – криви, прави, дайчови, еленини, пайдушки, дунавски и ганкини, хайдушки; та какви ли още не…
… обаче после, безследно стиховете ми се губят – нека; те не могат в никаква прозодия и мяра; в никакви стъпки и ритми, представите и образите, дето будят – да смекчат, поне… по-нататък разказът на неговия дух, на Алек – деветолетния мъртвец, продължи за онова, дето бе се случило, малко, след като изпил отварата; ако не бе толкова зловещо, че човек да пребледнее, само като си го помисли, би накарало и червеното на светофара, да се изчерви; щом се яви, по силата на извършеното, макар и твърде лаическо, профанско, ако и да бе, все пак – окултно – действие – на младия и неопитен, почти като мене, медиум, с когото бяхме и на една и съща възраст – дванадесетгодишна, както, впрочем, и въпросният Вендер, в момента, за който се отнася разказът; тогава започна да ни очертава, духът, неблагородната история, без никакви възможни детайли, обстоятелства, да премълчава - твърде странна и твърде позната – историята за това, което понякога правят момчетата, когато са заедно-сами, а още по-често – момче и момиче, особено, щом са и двамината, живи…
Из същото писмо до Емилиянеца,
от негов непознат състудент,
Белград, 2010 г.
ОБРАЗЕЦ № 1:
Бучиниш (Conium maculatum) е тревисто едногодишно или двугодишно растение от сем. „Сенникоцветни” (Umbilliferae), подсемейство „Целинови” (Apiaceae). Разпространено по бунища, разкопани и торни места край селища и пътища. Петнистият бучиниш (C. maculatum) е двугодишно растение с тръбовидно, членесто, достигащо до 2 м. стъбло, кухо в долната си част, с червено-кафяви петна и покрито със синкав прашец. Листата му са тройноперести, а цветовете са бели. При смачкване на листата се усеща неприятна миризма на миша урина. Цялото растение съдържа до 2% пиперидинови алкалоиди - кониин, N-метилкониин, гама-коницеин, конхидрин, псевдоконхидрин, конхидринон, N-метилпсевдоконхидрин, 2-метилпиперидин и др. При застаряване на растението, съдържанието на алкалоидите в листата силно намалява, но се натрупват в плодовете. Пиперидиновите алкалоиди са летливи и при изсушаване на растенията количеството им намалява. Макар че се смята за лечебно растение (Herba Conii maculatii), поради високата му токсичност, се избягва използването му за медицински цели. Отровно е цялото растение - с действие подобно на курарето и др. Отравяния се получават при объркване на семената на бучиниша с копър или други подправки от семейство „Сенникоцветни”, при поглъщане от деца при игра с растението, а също от мляко от крава пасла бучиниш. Приемът на 6 до 8 свежи листа от възрастен човек обикновено е смъртоносен. Това количество съответства на 100 mg от съдържащия се в растението кониин. За медицински цели се използват плодовете (отвара), надземната част (лапи). Признаците на отравяне с бучиниш са: гадене, повръщане, бледа кожа, слюнотечение, световъртеж, смутено гълтане, възбуда и гърчове, преминаващи в загуба на съзнанието и парализи. Характерен е възходящият ход на парализата. Установява се също: мускулна слабост, сърдечна аритмия, подтискане и спиране на дишането, разширени зеници, птоза на клепачите. При контакт на кожата със сок от растението се развива дерматит. Първа помощ при отравяне с бучиниш включва: стомашна промивка с 0,02-0,005% воден разтвор на калиев хипреманганат, медицински въглен, солево очистително, фенобарбитал.
Сократ е умрял след отравяне с бучиниш.
Иванов, Т. „Билките у нас”
изд. „Земиздат”, С., 1987
I … един наквасен непомерно, нечовешки, титанично, свръхестествено, почти – поет, минава през Града, по тънките му нишки, дето улиците криви представляват – като истински въжеиграч, и всичкото, което вижда, пред Господа описва с безброй метафори генеративни – същински мощен и разпенен водопад – от „къщите на самотата”, „домове на огорчението”, „обиталищата на тъгите”, „сданията на умората”, „обители на нищетата”, „клетки на скръбта”, „килии на мълчанието”, „убежища на отчуждението”, „стрехи на разлъката”, „пристани на запустението”, „покриви на болката”, „кътовете на забравата”, „огнища на унинието”, „трюмовете на безумието”, „люлките на отчаянието”, „гнезда на горестта”…;
…ниже тропите и фигурите на своята необуздана, образна, пластична, поетична мисъл, по-формална от нестихващата, но и тъй нечута, нескончаема и древна реч на старата река; като черни, лъскави мъниста по невидимата, тънка корда, натегната, опъната безкрайно, на собствения си антиживот…
… А Господ мълчеше смутено;
Или пък просто, от полъх на миша урина,
гласът Му бе заглушен.
ОБРАЗЕЦ № 2:
… Момчето излезе и като се позабави, дойде с човека, който трябваше да донесе отровата – носеше я стрита в чаша. Сократ го погледна и попита: „Добре, отлични мой! Поенеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя? – Нищо друго, отговори той. Трябва само да изпиеш чашата и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.” И ведно с тия думи, поднесе чашата на Сократ. А той я пое, Ехекрате, твърде благоразположен, без да трепне и без да променни нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита: „Какво ще кажеш? Може ли да се направи някому възлияние с част от това питие или не може? – Стриваме толкова, Сократе, колкото смятаме, че е нужно да се изпие. – Разбирам, рече Сократ. Но все пак да се помолим на боговете, навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ни оттук – там. Това именно се моля и аз, и нека стане тъй!” И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.
До тоя момент повечето от нас бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но като видяхме, че пие и че вече е изпил чашата, не можахме повече да се сдържаме. И на мене самия ми рукнаха сълзите с такава сила, че си закрих лицето. Заоплаквах не него, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар. Критон, понеже още преди мене не успя да си задържи сълзите, стана и излезе. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува; и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ. А той рече: „Чудни хора, какво правите! Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!”
А той походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото човекът поръча така. Той се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, ни показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза, че когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде. И вече беше изстинал докъм корема, когато се откри – беше си закрил лицето - и промълви това, което всъщност, беше последната му дума: „Критоне, рече, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!” „Добре, ще го направим, каза Критон. А нещо друго да ни кажеш?” На този негов въпрос не отговори повече нищо.
Не мина много време, трепна, и човекът му откри лицето – погледът му не мърдаше. Като видя това, Критон му затвори устата и очите.
Платон, „Федон”, 117a – 118,
Прев. Б. Богданов
II. … И смяташе Вендер - този поет, че пространството има някаква своеобразна структура, т.е., то не може да се мисли като непрекъснатост, тъй като не е безкрайно делимо – изглеждаше му, сякаш се състои от свои си някакви, елементарни частици, атоми, с понятието за които се поставя границата на неговата делимост, която е и негов метафизически предел, долният праг на самото му съществуване, който мисленето не може да преодолее. Смяташе така, защото най-естествено му се струваше, понятието за пространство да се извежда от идеята за чиста протяжност, като негова иманетна, вътрешна мяра, тъй че то да представлява съвършената, пълна, чиста, абсолютна и постоянно самореализираща се потенция за всички възможни /а той допускаше, че те са безкраен брой/ начала и модуси на материалното. Протяжното, обаче, ако претърпи безкрайно много пъти, процедурата на чисто механичното си делене, би се превърнало в съизмеримо с безкрайно малкото, което пък е противоречие в себе си, защото в такъв случай, вече няма да е протяжно; следователно, то може да се яви на разума само дискретно и структурно; това, смяташе поетът, с необходимост налагаше самото пространство да се мисли по аналогичен начин. Донякъде е очевидно, че в тази идея се корени едно истинско и чисто, рационално начало, заедно, обаче, с някои непроходими следствия, чието естество е по-скоро смущаващо; напр., това, че ако пространството се състои от атоми, те не биха могли да съществуват съвършено плътно прикрепени и сцеплени един с друг, т.е., между тях по необходимост трябва да има… друго пространство, което, от своя страна също трябва да се състои от атоми, с още по-друго пространство помежду тях…; та регресът към лошата безкрайност, чиято неотменност безапелативно се налага в тъй компонирания дискурс, бе видимо нелечим. Единственото, което едва спасяваше теорията, бе да се приеме, че щом всеки зададен [краен] обем, всяка протяжност – чиста потенция, или – напротив – реализирана в конкретиката на дадена материя и форма; по самата си природа съдържа в себе си актуална безкрайност, в чиято перспектива, пространството се мисли единствено и само като чист, реален абсолют; положение, при което всяка ентелехия, субстанция и форма, се свеждат до онтологически редундантности; до едва ли не – просто психологически реалии, посредством които става възможен нагледът за всяко пространство, и толкоз.
Ето защо, поетът съвсем сериозно смяташе усещането за своето собствено битие, поне що се отнася до неговите физически измерения, за твърде досадна фикция; за тягостно, конфузно недоразумение…;
… освен когато се случваше, а това бе почти постоянно, да си лежи като развален предмет, какъвто си и беше, близо до града, встрани от пътя /„... вот – и сошли с дороги!” - М. Цветаева/, посред неблагородната трева на своето най-първо юношество, което бе го заобиколило отдалеч преди десетина години - избуелия бучиниш с неразрешимия мирис на безпределно и неразбираемо мишенство - толкова пиян, че с малко повече, той просто би надхвърлил възможностите на биологичния си вид, въобще…
… В други моменти, обаче, щом не бе съумял да си набави необходимото за тази висока цел, количество етанол…,
… Вендер се чудеше и чудеше, нима и дали, наистина не съществува друг път, друг подстъп към сърцето на кое да е малко любимо братленце; друга траектория, дето я неуморно не сочи, ту навън отдръпващият се, ту стремящ се все напред, единствен негов крив, без нокът, без длан и фаланги – яростен пръст, като издънка на мъртво дърво, повдигнат нагоре; линия, която коженият тебешир червен, да не нанася постоянно върху една и съща права, отстъпвайки несигурно назад, но все по-устремен навътре – и все по-ярка, плътна и дебела, сякаш със нея чертае безкрайно, замаян, късата щриха на Шефер, дето разделя двете охладнели, бели полушария под гръбнака на момчешкото телце; друг път, що през тесния му заден проход, помежду бедрата, от лекия, бял, но студен алуминий, излети, не преминава…
ОБРАЗЕЦ № 3
„… Много хубави, мили спомени ми остави, Емилиянец, гостуването в твоето /знам, че има защо да го наричам така/ Търново, а са и също така и твърде ярки, някак особени – може би заради старинната и странна, жизнена и автентична, неподражаема и неповторима атмосфера на града; тя придава един твърде характерен, донякъде възгорчив, но все пак – доста приятен – привкус на всичките ми тамошни преживявания; като на онова сладко с цвят на тъмен-тъмен кехлибар от зелени орехчета и портокалови корички, дето някогашните търновски госпожи и кокони са правели тъй майсторски.
… Много ме впечатли, напр., мрачният втори етаж на града, дето вие, търновците, сигурно не си и повдигате главите, за да забележите, поне – в по-старата му част, от пощата надолу, дори по самата главна улица, има толкова много къщи на два ката, от които първият е магазин, фотостудио, кафене или нещо друго, по-излъскано, дори луксозно, или пък – по-семпло и невзрачно, но винаги – кокетно и дори – стилно; вторият етаж, обаче е запустял и празен; прозорци няма – само дупки като ослепени очи, зеят на тяхно място; боята по стените отдавна е изгубила и последните останки от цвета си; мазилката е напукана и изпопадала; парапетите на терасите с дървени подове са изпочупени, дъските им са загнили и разкривени – сигурно не биха издържали тежестта и на котка. Новото строителство навсякъде е преизобилно като диария, но за тия хубави стари търновски къщи, дето биха могли да придадат толкова автентичен чар на града, никой и пет пари не дава; то сигурно и няма… Вярно е, сега в България мизерията шества и се перчи навсякъде, почти, но никъде – чак толкова манифестно и в такъв контраст с лъскавия шик на съмнителното благополучие, прерастнал в твърде своеобразна, търновска гротеска.
… Вторият етаж на града… - призрак на прилеп или плъх да бях – пак тръпки биха ме побивали от него, та нямаше да се поселя там за нищо на света…”
Из писмо до Емилиянеца от
неизвестен негов приятел – не-търновец
II. …. там, дето лицата на живота избледняват;
…. там, дето във машинно масло, отработено, се превръща човешката кръв;
…. там, дето думите пристигат като кичури козина, само;
…. там, дето самият живот на детската плът, едва се в мускатово орехче свива; …. там, дето смъртта е събрала, купи от вълче сено и лисича трева;
…. там, дето, мирис на тлен, подстъпа към тъмната гора, охранява;
…. там, дето, детските очи, хлорал, изобилно проливат;
…. там, дето, разкопаните гробове, неистово напомнят майчински утроби;
…. там, дето, достига до своя финал, отварата от див бучиниш – с пълзящия хлад - към сърцето;
…. там, дето, с перушина от чугун, синигерите вият и скандират като гладни росомахи; и,
…. там, дето лястовиците гробовете разравят - със удове - мъжки и твърди;
…. там, дето, тлеещите в своите клозети, шахти, ями отходни – пометничета – вечно хвърлят мазните карти на своя белот;
…. там, дето, под кривите палки на глухия вятър, въздухът дзвека, подобно на счупен кимвал;
…. там, дето моргите кънтят от викове на страст;
…. там, дето, мухите зелени, разпуснато пируват със ректална кал;
…. там дето, мъх отровен, из облаците и мъглите, в забравената, изоставена, целина произрастява;
…. там, дето, ковчезите са корпуси – без лъкове и корди, на тътнещи подземни контрабаси, интониращи безспир, със гласовете на покойните и техните самотни имена;
…. там, дето, във фосфорно-светлата, дествена, вечно пияна, утроба на стара сибила, зачеват се зародиши, най-разнообразни, непрестанно, а черни дъждовници, раждат се само;
…. там, где орелефите мръсни нанася дори по сърцето, някое космато, кожено длето, еднооко;
…. там, дето корен червен, насажда се сам – във потока сред два белокаменни хълма; и ту навътре расте, ту – навън, дорде зловонния си сок не блъвне;
…. там, дето плоски метили, дроба поселяват, и всеки миг опиват се с ракиите му горки, от корени загнили, дестилирани;
…. там, дето, хищните риби, извиват се като стервятници в небето, всяка - в зъби стиснала яйце от телфер или ротор;
…. там, дето сумраците тежки, миризма на марля и режещ дъх на амоняк, вещаят;
…. там, дето, всеки въздух, на летливи нитрити ухае; и,
…. там, дето е тисът, единствена паша, за нашия гладен добитък;
…. там, дето пламнал, твърд, без бодли, кактус един, между детските устни, пресъхнали, да расте, се настанява;
…. там, дето със хлорпромазин и деган, ерупцията от отвара отровна, възпирана, бива;
…. там, дето петлите буника пушат, блян и датура – със свойте наргилета, а нощта с бълбукането им изпращат, вместо с песен;
…. там, дето, понякога, покойните инфанти, оставят своите гробове, подтикнати от някаква незнайна, топла влага, напираща между бедрата; сред паметниците, да обикалят и да плачат…
…. там, дето, мъртвите ранени, търсят парчета от гума, поне, отверстията на своите рани прободни, да скрият…;
…. там, дето ангелски езици, развалени, проговаря пръстта, с акцента на лепкава глина и пясък;
…. там, дето, дърветата растат единствено надолу, разлиствайки се в рохкавите двори, на бръмбарите торни;
…. там, дето проходът на някое телце момчешко към земния хумус, затъква се от друго тяло, често;
…. там, дето с патрони - наслади нечисти - цевта на младежа е пълна; а покълналата скоро мандрагора, търси други длани – още да расте във тях…;
…. там, дето, с перхлорен ацид, своите малки, дивите кози, захранват;
…. там, дето, костите на своите предци, наследниците, във тръби на хидравлични органи, без строй, превръщат;
…. там, дето совите, с погледи – остриета от цинк – омагьосани кръгове, чертаят във мрака;
…. там, дето, старата майка Ентропия, отвека сватбения си, или – вдовишки – танц, развихря;
…. там, дето;
…. там, дето;
…. там, дето;
към поета, пиян, се самата, обръща, природа –
онази, с едничката сила и всичката
мощ – да поражда от безподобното – уродно –
към него зове, да зачене във нея система –
с пространство, материя, форма;
със вещи, свойства, отношения;
ентелехията да пребъдва, неуморна…,
изпълнена със свяст и умно бдение…;
… поетът, обаче, не чува и просто си, мъртвопиян, в бучиниша, разцъфнал, лежи, сънувайки как…
… сякаш в тия къщи с изоставени горни етажи, миризмата на детската пот се заражда; в запуснатите, тия, домове, за пръв път се явява полъхът на млада смърт; отдето парливата кръв на момчето извира; и в тия трюмове, се силата на неговия пясък корени; във тях намира кониумът извора на своята отровност – в кирпичените клетки запустели; и мрачните взори на всички деца от тях се със видения захранват; тук най-напред момчетата, по собствената плът, десница настървяват; първата плесен, мекият мъх по лицата младежки, поникват оттук. От тия порутени стаи, акнето със рибешко мляко и гъст, бял сироп, се налива; а мандрагората на юношата, патина покрива, с цвят на кал …
Самото запустение нозете окосмява; на бръмбари мъхнати, тромави, уподобяват се телата; малко по малко в килиите празни сгъстява се въздухът - като дървен; все по-влажен, по-тежък, горещ от притома; като стъклена вата се вдъвква, скърца в гърлата – безвкусен и стърхав…
…Защо се разкапва и тлее душата, когато съзрява плътта?...
…Защото в сила се превръща красотата, а силният – в насилник и…
…Защото похотта е най-добър кормчия към пристана на мъртвото телце…
…Защото, като входа на Итака, нескрит остава той, за бдителната страст…
…Защото хладен е задният притвор - с двете си бели абсиди – с диадромоса мрачен…
…Защото в криптата на храма изоставен, от детската плът съграден, утеха живее…
…Защото сърцето, дори да е спряло, събрана е длан – във юмрук – и червения съсел плешив – навън не желае, не смее да пусне…
…Защото, щом гладката кожа захване да лепне, а тялото – от гипс небесен се втвърди – тогава най-боли, от кривия си стрък да го откъснеш…
…Защото посинелите гърди, от себе си изтръгват, най-чувствено ламенто, в ритъм най-разгърнат…
…Защото вземат ли, невинните черти, на тлението образа да очертават, едва тогава може да се състои, една безкрайна среща – встрани от вехто бъдеще, от минало прокиснато – далеч…
ОБАЗЕЦ № 4
… Веднъж и аз, да си призная, участвах в спиритически сеанс, а тъй като действително става въпрос за нещо сериозно, а не за детски игри след гледане на евтин хоррор, ми се ще колкото никога и никому, дори, нито дума да отроня за това, толкова и час – не, не час – секунда по-бързо да го изговоря всичкото туй чудо, на което и безкрайно отдалечен свидетел да си – пак не е малко; да го изговоря, да го извикам, изкрещя; ми се ще – с отчаянието и порива на оня, дето викал в дупката: „Царят има магарешки уши!”, но де да ставаше въпрос за нещо толкова невинно…
… Бях си взел един диктофон с цифров носител – по онова време бе все още глезотийка, да притежаваш такъв скъп, че и луксозен предмет. Решен бях, без да разберат другите, абсолютно всичко да запиша и документирам; а и бях абсолютно сигурен, че при внимателно, прецизно прослушване на записа, измамата /сигурен бях, че има измама/ ще лъсне като по бели гащи на месечината; без, обаче, да предполагах, как точно ще стане това.
Но оказа се, че съвсем не съм бил единствен в съмненията си, или пък, че по някаква друга причина, напр. – обратната, още двама от тогавашните ми приятели са си донесли своите диктофони, макар и не толкова усъвършенствани и модерни като моя – техните бяха с миникасети, дето сега се използват доволно рядко.
Все едно – когато на другия ден прослушахме, всеки своите записи, се оказа, че и тримата около час, най-внимателно и детайлно, сме се вслушвали във всеки тон на едни и същи, съвсем-съвсем еднакви, че и в един и същи ред - тежки хора и кръшни ръченици…,
…докато…,
Из писмо до Емилиянеца от негов състудент,
Белград, 2010 г.
IV. „…Аз бях на девет; очите ми бяха зелени, рижи – косите;
Вендер се увличаше по мене – защо – не беше ми открито.
Веднъж ме поведе към някакъв втори етаж, запустял;
дъжд силен валеше, стрехата - прокапала, стъклата – опръскани с кал;
малък флакон, препълнен изцяло, подаде ми, рече: ”Изпий го!”
„ Какво е?” - в ръката ми, лявата, пъхна го, казвайки: „Тия
отвари от умни растения, дето отварят в душата
стари познания, а във сърцето - едно око – тъй яко,
че по земята, за него нищо не остава скрито, тайно –
дори и златото – веднага се явява – всичко става знайно…”
ОБРАЗЕЦ № 5
…Ето това трябваше да сложи началото на оня запис, вместо целия тоя, както ми се стори – безкраен - ред от ръченици, копаници и хора – криви, прави, дайчови, еленини, пайдушки, дунавски и ганкини, хайдушки; та какви ли още не…
… обаче после, безследно стиховете ми се губят – нека; те не могат в никаква прозодия и мяра; в никакви стъпки и ритми, представите и образите, дето будят – да смекчат, поне… по-нататък разказът на неговия дух, на Алек – деветолетния мъртвец, продължи за онова, дето бе се случило, малко, след като изпил отварата; ако не бе толкова зловещо, че човек да пребледнее, само като си го помисли, би накарало и червеното на светофара, да се изчерви; щом се яви, по силата на извършеното, макар и твърде лаическо, профанско, ако и да бе, все пак – окултно – действие – на младия и неопитен, почти като мене, медиум, с когото бяхме и на една и съща възраст – дванадесетгодишна, както, впрочем, и въпросният Вендер, в момента, за който се отнася разказът; тогава започна да ни очертава, духът, неблагородната история, без никакви възможни детайли, обстоятелства, да премълчава - твърде странна и твърде позната – историята за това, което понякога правят момчетата, когато са заедно-сами, а още по-често – момче и момиче, особено, щом са и двамината, живи…
Из същото писмо до Емилиянеца,
от негов непознат състудент,
Белград, 2010 г.
СИНТЕЗЪТ НА СЪЛЗИТЕ.
‘SCIVIAS’ ЗА СТИХИИТЕ
I. ... „Пак ли на оперета, Емилиянец?” – пита ме една твърде любознателна съседка, щом ме видя да излизам от къщи в едно ранно предутро. „Съвършено безпогрешно предположение” – любезно я поощрявам аз, в нейните бъдещи и още по-точни и екзактни прогнози, за това кой къде отива, какво ще прави; и въобще – всичко, което може да бъде знаено за някого.
Излизам, и за малко да се твърде нетактично, спъна, в тялото на спящия пред входа Вендер; защото да се спънеш в него, особено когато най-беззащитно и невинно си спи, той смята за проява на висша нетактичност…
…Под „оперета”, обаче, тази съседка обикновено разбираше просто „аптека”, та явно я интересуваше, дали не отивам тъкмо натам…
Да, случаят беше такъв, а присъствието /с цялата условност на тази дума/ на Вендер ми напомни, че освен обичайната фармакопаша, трябва да си взема и едно шишенце ентеросолвентен литиев цитрат – фармакон срещу гнева, защото…
…тиха, литият, стихия, представлява;
„камък” значи неговото име, а
той най-крехък, се явява,
по природата си фина;
Литият е лек и благороден,
макар водата, да превръща го във огън…
… Когато, само мигове по-късно – аптеката /”оперетата!”/ беше съвсем наблизо - отново видях, спящ край нея Вендер, живакът в черепа ми, макар че
… жизнен и подвижен е живакът,
но душата му е кротка; всяка капка
негова – наситена докрай със свян –
да го докоснеш, даже той не позволява –
разлива се немирно, далеч отбягва твойта длан…,
сякаш закипя вътре, та дотам ми се зави свят, че почувствах, сякаш ще се срина; душата ми ще се разсее като глътка хелий –
ведър, добър е лекият Хелий;
дъхът му все нагоре гледа –
в бледи висини той устремен е –
в самата същина
на Слънчевото устроение.
… Но не само с тиморегулатори и невролептици ще живее човекът – ще трябват и стимуланти, и антидепресанти, особено инхибитори на обратното захващане на серотонина; та нека не забравяме, че
… 5-хидрокси-триптаминът
влива във сърцето милост;
той ражда сънища красиви,
макар – тъй причудливи, странни;
та няма разум, с мощ да ги разбира…,
та като влязох в аптеката, Таня, както винаги мила и усмихната, сама подхвана:
„… Хлоразинът стойхеон неблаг е;
и даже кожата на живите,
не иска той да я допира;
той утаява във душата смрад,
ръцете кара в тремор да се свиват.”
„Права си дъще – нека с халоперидол и хлорпромазин, смотаните бели престилки си правят компреси, ако щат и на гъза, докато за нас
има стихия с особена мощ –
форми и образи странни да ражда
в съня; елемент, дето насажда,
радости, утехи – той бива вожд
на всички умни елементи, дето са елей
за всички люти рани – лекът вълшебен на Морфей.
… Повървях, повървях, срещнах още кого да е, та се озовах, понеже се движех по обичайните си дромопътечки, пред сергията на един любим приятел - букинист и старокомунистически български офицер – бай Ванко, понастоящем – приват-фюрер без райх и във сянка, както се казва; а съдбата тъй бе отредила, че той наскоро бе изпратил майка си, та сега носеше около врата малко парче креп – като връзката на попреминал пионер или Хитлеров младеж, само дето – черна, но с нежните, помоему, отенъци на графит, а…
…мазен и мек е графита –
телата му – топли и меки;
от благи сажди е сърцето му обвито.
Графитът е нежен към всеки;
плътта му, приятно е, с пръст да попипаш…
„Мир и Анархия ти, Bruder, ний никога не ще те сам оставим на произвола и каприза на тъгата” – викам – а той: “Heil! Heil! Heil!” – обърнат, вече, с гръб, че да не видя аз, ошамоленият клетник, някоя и друга непокорна сълза, дето не ще да си стои на мястото, та все напира и напира да излезе навън…
„Колко си горд, мой малък стари полковник, Фюрер Ванко…” – помислих си и пак ми стана криво…
… и, тъкмо да продължа – пред неясния ми взор вече стои д-р Влахова, клати пръст и вика: „Вземаш ли си редовно налтрексона, Емилиянец?” А аз: „Ех, малка ми д-р Влахова, нима не знаеш, че
…налтрексонът е безлик елемент, и
в негация, мощта му се крепи.
Субстанция, той, е презряна –
ключът към силата на афиона,
със който Господ ни дари,
той във дълбините хвърля,
на празни, кухи руини незнайни…;
…виж, диетиламида на лизергиновата киселина, гледам да не пропускам:
При LSD, комуто има,
се дарява – явява му се име чудно;
комуто няма - се отнема –
душата му пребъдва – блудна;
разстроена, от всичко видимо – отрудена…,
… пък и атропинът, дето си е прост като армеяна чорба, все пак…,
… важен елемент е атропина;
той дава на душата странните стигмати,
що носи по сърцето си делира –
поражда атропинът, видения чудати,
фигури и форми, често - чудни и безименни…”
А д-р Влахова се заяжда: „Че то, Емилиянец, както си я подкарал, то
… и овчата вълна е също
стихия – непрана, тя връща,
мирис на билки и тор…
Понякога я цвят на сняг обгръща,
но често бива черна сторена…”
Кимнах и утвърдително и замислено, та се разделихме, при което веднага за пореден път ми се яви пред окото, потънал на отсрещната страна на улицата, в непрогледния си, тежък и метален сън, Вендер, сякаш упоен от някакво ново и невиждано небесно желязо, а…
… желязото добива цвят на скръб,
щом въздух и вода го приласкаят;
и блясъкът тих на лика му не трае –
ръжда покрива сивия му гръб…,
а хладните му устни тлен вещаят…
II. …Вятърът вливаше, сякаш нулева кръв, в неживото тяло, разпръснато из града, на пясъка по улиците - дъх от дъха си; живот от своето безсмъртие, защото
… пясъкът инертен е, пасивен –
не бъде ли съцето му изпълнено със вятър,
той по си пътя лежи – в покой и мир…
А вятърът дарява сила –
отвежда пепелта към пир –
небесен, пищен и безкраен…,
от сочни мълнии, които
Господ щедро мята…;
и оживен от него, финият прах, се перчеше по улиците, като пъстър петел, развявайки свойте безбройни дантели, та обличаше със тях отвътре, празните обеми на града…
… Аз се качих на хълма, един от купелите преобърнати, върху които Търново бе съградено, дето
безкрайно козите възпяват,
мъдрия, твърд и каменен свет
на солта; тя е, която раздава,
сила в живота им, и
разгонва нечистата гнет,
на блудкава паша - с име само,
вкус явява…,
… и пребъдох, цял час, и повече, дори, съвсем и съвършено сам, в гората му, за самота – изглежда – насадена…
Само гласът на Птицата-светофар отправяше свойте изконни сигнали към мене – фа# от трета октава – ритмично – на всеки силен метричен момент, във такт от две четвърти, повтарящ се безкрай…
Нима не знаете коя е тази Птица-светофар? – безкрайно съм учуден, да не кажа – удивен! – когато светофарът разрешава твоя ход, надавайки сигнал „зелено” – за слепите – съвсем невидим, той тогава, призивно за тях, и свири: „Премини”; обаче във горите светофари няма – само тази нежна, деликатна, хвърковата твар, от миг на миг пропява, явява своя глас – и всичко разрешава – нали затуй гората е зелена? – да бъде винаги минаването – разрешено…
Остър е гласът и, пронизителен, но не за Вендер – поета, дето на покрива на хълма, щом се покачих, заварих там, напълно непробуден, отнесен нейде надалеч, да спи, дорде в един, последвал след секунда миг…,
…или на мене само тъй се стори, или – наистина – все по неистово, отчаяно; все по-призивно и ярко; все по-жизнено, но горестно; все по-плачевно, по-неутешимо; все по-дръзко и отчаяно; все по-невъздържано, неутешимо; по-разстроено и пронизително; по-интензивно и натрапчиво; все по-тревожно, agitato et con amareza; по-лакримозно и rubato – звучеше и звучеше - това нечувано за мене, есхатологично „Премини” от ярките неразбираеми сигнали на тази малка Птица-светофар… - дотолкова, че да събуди и самия Вендер, тя успя, макар и не без действието на напиращия върху съответните рецептори, норепинефрин:
… норепинефринът е стихия неспокойна;
тя поражда и захранва паметта,
и всяка мисъл, без нея - нестройна;
във него състои се и твърдта
на всяка идея, дето иначе, иде от Бога.
... Той стана бавно и се полуизправи, залитайки; сетне очите му се обърнаха навътре навътре навътре – безкрайно далеч – чак дотам, че той съгледа под сводовете на черепа си – едновременно щедрата и пищна красота, вечно-черните коси на Таня – младата фармацевтка от аптека „Инреверсибилното инхибиране на МАО – твърд път към дълготрайно земно щастие без екзистенциален дискомфорт!”, но и плъзна поглед – като последен лунен лъч – по лика на реката, захранена и придошла от детски плач; видя един по-скромен от одеждата на славей – дървен кръст: „Тук почива…”; претрупаната и тежка сергия със старите, окъсани книги – философия, романи, билки, плетиво, компютри, лирика – на един стар букинист с неговото незатихващо “Heil!”, по-свежо и чисто от Еньовденска роса; видя брата си – огорчен, обиден, подигран и унизен; видя майка си – нажалена като умираща върба – да бди над мъртвото му и прокиснато от етанола, тяло; видя как един манастир се отронва от древното си място в скалите над града и се устремява, бързо слизайки към реката, и отплува с нея като кораб на глупците; как вятърът – по-млад от бъдеще – не спира в устрем да троши безбройните си кости о бетона, зазидал хиляди обикновени и прости съдби - на самотния град; как една печална притча се сама едва изтръгва от кървавите гърди на алегоричната и поучителна измислица и заживява, по-реална, и измъчена, но и мъчителна от самия ад…
III. Тогава в едното му око започна някакъв процес, който скоро резултира в синтеза на 0,8 ml слъзна течност – голяма капка, бързо излъчена, търкулвайки се като едра, тежка, жълта и пъпчива тиква по небръснатото му и мръсно лице.
Абонамент за:
Публикации (Atom)