ИСТОРИЯ С ПЛЕВЕЛИ.

НА КОГО ПРИЛИЧА СОКРАТ

ОБРАЗЕЦ № 1:

Бучиниш (Conium maculatum) е тревисто едногодишно или двугодишно растение от сем. „Сенникоцветни” (Umbilliferae), подсемейство „Целинови” (Apiaceae). Разпространено по бунища, разкопани и торни места край селища и пътища. Петнистият бучиниш (C. maculatum) е двугодишно растение с тръбовидно, членесто, достигащо до 2 м. стъбло, кухо в долната си част, с червено-кафяви петна и покрито със синкав прашец. Листата му са тройноперести, а цветовете са бели. При смачкване на листата се усеща неприятна миризма на миша урина. Цялото растение съдържа до 2% пиперидинови алкалоиди - кониин, N-метилкониин, гама-коницеин, конхидрин, псевдоконхидрин, конхидринон, N-метилпсевдоконхидрин, 2-метилпиперидин и др. При застаряване на растението, съдържанието на алкалоидите в листата силно намалява, но се натрупват в плодовете. Пиперидиновите алкалоиди са летливи и при изсушаване на растенията количеството им намалява. Макар че се смята за лечебно растение (Herba Conii maculatii), поради високата му токсичност, се избягва използването му за медицински цели. Отровно е цялото растение - с действие подобно на курарето и др. Отравяния се получават при объркване на семената на бучиниша с копър или други подправки от семейство „Сенникоцветни”, при поглъщане от деца при игра с растението, а също от мляко от крава пасла бучиниш. Приемът на 6 до 8 свежи листа от възрастен човек обикновено е смъртоносен. Това количество съответства на 100 mg от съдържащия се в растението кониин. За медицински цели се използват плодовете (отвара), надземната част (лапи). Признаците на отравяне с бучиниш са: гадене, повръщане, бледа кожа, слюнотечение, световъртеж, смутено гълтане, възбуда и гърчове, преминаващи в загуба на съзнанието и парализи. Характерен е възходящият ход на парализата. Установява се също: мускулна слабост, сърдечна аритмия, подтискане и спиране на дишането, разширени зеници, птоза на клепачите. При контакт на кожата със сок от растението се развива дерматит. Първа помощ при отравяне с бучиниш включва: стомашна промивка с 0,02-0,005% воден разтвор на калиев хипреманганат, медицински въглен, солево очистително, фенобарбитал.
Сократ е умрял след отравяне с бучиниш.

Иванов, Т. „Билките у нас”
изд. „Земиздат”, С., 1987







I … един наквасен непомерно, нечовешки, титанично, свръхестествено, почти – поет, минава през Града, по тънките му нишки, дето улиците криви представляват – като истински въжеиграч, и всичкото, което вижда, пред Господа описва с безброй метафори генеративни – същински мощен и разпенен водопад – от „къщите на самотата”, „домове на огорчението”, „обиталищата на тъгите”, „сданията на умората”, „обители на нищетата”, „клетки на скръбта”, „килии на мълчанието”, „убежища на отчуждението”, „стрехи на разлъката”, „пристани на запустението”, „покриви на болката”, „кътовете на забравата”, „огнища на унинието”, „трюмовете на безумието”, „люлките на отчаянието”, „гнезда на горестта”…;
…ниже тропите и фигурите на своята необуздана, образна, пластична, поетична мисъл, по-формална от нестихващата, но и тъй нечута, нескончаема и древна реч на старата река; като черни, лъскави мъниста по невидимата, тънка корда, натегната, опъната безкрайно, на собствения си антиживот…

… А Господ мълчеше смутено;
Или пък просто, от полъх на миша урина,
гласът Му бе заглушен.












ОБРАЗЕЦ № 2:

… Момчето излезе и като се позабави, дойде с човека, който трябваше да донесе отровата – носеше я стрита в чаша. Сократ го погледна и попита: „Добре, отлични мой! Поенеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя? – Нищо друго, отговори той. Трябва само да изпиеш чашата и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.” И ведно с тия думи, поднесе чашата на Сократ. А той я пое, Ехекрате, твърде благоразположен, без да трепне и без да променни нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита: „Какво ще кажеш? Може ли да се направи някому възлияние с част от това питие или не може? – Стриваме толкова, Сократе, колкото смятаме, че е нужно да се изпие. – Разбирам, рече Сократ. Но все пак да се помолим на боговете, навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ни оттук – там. Това именно се моля и аз, и нека стане тъй!” И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.
До тоя момент повечето от нас бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но като видяхме, че пие и че вече е изпил чашата, не можахме повече да се сдържаме. И на мене самия ми рукнаха сълзите с такава сила, че си закрих лицето. Заоплаквах не него, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар. Критон, понеже още преди мене не успя да си задържи сълзите, стана и излезе. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува; и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ. А той рече: „Чудни хора, какво правите! Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!”
А той походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото човекът поръча така. Той се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, ни показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза, че когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде. И вече беше изстинал докъм корема, когато се откри – беше си закрил лицето - и промълви това, което всъщност, беше последната му дума: „Критоне, рече, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!” „Добре, ще го направим, каза Критон. А нещо друго да ни кажеш?” На този негов въпрос не отговори повече нищо.

Не мина много време, трепна, и човекът му откри лицето – погледът му не мърдаше. Като видя това, Критон му затвори устата и очите.

Платон, „Федон”, 117a – 118,
Прев. Б. Богданов










II. … И смяташе Вендер - този поет, че пространството има някаква своеобразна структура, т.е., то не може да се мисли като непрекъснатост, тъй като не е безкрайно делимо – изглеждаше му, сякаш се състои от свои си някакви, елементарни частици, атоми, с понятието за които се поставя границата на неговата делимост, която е и негов метафизически предел, долният праг на самото му съществуване, който мисленето не може да преодолее. Смяташе така, защото най-естествено му се струваше, понятието за пространство да се извежда от идеята за чиста протяжност, като негова иманетна, вътрешна мяра, тъй че то да представлява съвършената, пълна, чиста, абсолютна и постоянно самореализираща се потенция за всички възможни /а той допускаше, че те са безкраен брой/ начала и модуси на материалното. Протяжното, обаче, ако претърпи безкрайно много пъти, процедурата на чисто механичното си делене, би се превърнало в съизмеримо с безкрайно малкото, което пък е противоречие в себе си, защото в такъв случай, вече няма да е протяжно; следователно, то може да се яви на разума само дискретно и структурно; това, смяташе поетът, с необходимост налагаше самото пространство да се мисли по аналогичен начин. Донякъде е очевидно, че в тази идея се корени едно истинско и чисто, рационално начало, заедно, обаче, с някои непроходими следствия, чието естество е по-скоро смущаващо; напр., това, че ако пространството се състои от атоми, те не биха могли да съществуват съвършено плътно прикрепени и сцеплени един с друг, т.е., между тях по необходимост трябва да има… друго пространство, което, от своя страна също трябва да се състои от атоми, с още по-друго пространство помежду тях…; та регресът към лошата безкрайност, чиято неотменност безапелативно се налага в тъй компонирания дискурс, бе видимо нелечим. Единственото, което едва спасяваше теорията, бе да се приеме, че щом всеки зададен [краен] обем, всяка протяжност – чиста потенция, или – напротив – реализирана в конкретиката на дадена материя и форма; по самата си природа съдържа в себе си актуална безкрайност, в чиято перспектива, пространството се мисли единствено и само като чист, реален абсолют; положение, при което всяка ентелехия, субстанция и форма, се свеждат до онтологически редундантности; до едва ли не – просто психологически реалии, посредством които става възможен нагледът за всяко пространство, и толкоз.
Ето защо, поетът съвсем сериозно смяташе усещането за своето собствено битие, поне що се отнася до неговите физически измерения, за твърде досадна фикция; за тягостно, конфузно недоразумение…;

… освен когато се случваше, а това бе почти постоянно, да си лежи като развален предмет, какъвто си и беше, близо до града, встрани от пътя /„... вот – и сошли с дороги!” - М. Цветаева/, посред неблагородната трева на своето най-първо юношество, което бе го заобиколило отдалеч преди десетина години - избуелия бучиниш с неразрешимия мирис на безпределно и неразбираемо мишенство - толкова пиян, че с малко повече, той просто би надхвърлил възможностите на биологичния си вид, въобще…

… В други моменти, обаче, щом не бе съумял да си набави необходимото за тази висока цел, количество етанол…,

… Вендер се чудеше и чудеше, нима и дали, наистина не съществува друг път, друг подстъп към сърцето на кое да е малко любимо братленце; друга траектория, дето я неуморно не сочи, ту навън отдръпващият се, ту стремящ се все напред, единствен негов крив, без нокът, без длан и фаланги – яростен пръст, като издънка на мъртво дърво, повдигнат нагоре; линия, която коженият тебешир червен, да не нанася постоянно върху една и съща права, отстъпвайки несигурно назад, но все по-устремен навътре – и все по-ярка, плътна и дебела, сякаш със нея чертае безкрайно, замаян, късата щриха на Шефер, дето разделя двете охладнели, бели полушария под гръбнака на момчешкото телце; друг път, що през тесния му заден проход, помежду бедрата, от лекия, бял, но студен алуминий, излети, не преминава…





ОБРАЗЕЦ № 3

„… Много хубави, мили спомени ми остави, Емилиянец, гостуването в твоето /знам, че има защо да го наричам така/ Търново, а са и също така и твърде ярки, някак особени – може би заради старинната и странна, жизнена и автентична, неподражаема и неповторима атмосфера на града; тя придава един твърде характерен, донякъде възгорчив, но все пак – доста приятен – привкус на всичките ми тамошни преживявания; като на онова сладко с цвят на тъмен-тъмен кехлибар от зелени орехчета и портокалови корички, дето някогашните търновски госпожи и кокони са правели тъй майсторски.
… Много ме впечатли, напр., мрачният втори етаж на града, дето вие, търновците, сигурно не си и повдигате главите, за да забележите, поне – в по-старата му част, от пощата надолу, дори по самата главна улица, има толкова много къщи на два ката, от които първият е магазин, фотостудио, кафене или нещо друго, по-излъскано, дори луксозно, или пък – по-семпло и невзрачно, но винаги – кокетно и дори – стилно; вторият етаж, обаче е запустял и празен; прозорци няма – само дупки като ослепени очи, зеят на тяхно място; боята по стените отдавна е изгубила и последните останки от цвета си; мазилката е напукана и изпопадала; парапетите на терасите с дървени подове са изпочупени, дъските им са загнили и разкривени – сигурно не биха издържали тежестта и на котка. Новото строителство навсякъде е преизобилно като диария, но за тия хубави стари търновски къщи, дето биха могли да придадат толкова автентичен чар на града, никой и пет пари не дава; то сигурно и няма… Вярно е, сега в България мизерията шества и се перчи навсякъде, почти, но никъде – чак толкова манифестно и в такъв контраст с лъскавия шик на съмнителното благополучие, прерастнал в твърде своеобразна, търновска гротеска.
… Вторият етаж на града… - призрак на прилеп или плъх да бях – пак тръпки биха ме побивали от него, та нямаше да се поселя там за нищо на света…”

Из писмо до Емилиянеца от
неизвестен негов приятел – не-търновец









II. …. там, дето лицата на живота избледняват;
…. там, дето във машинно масло, отработено, се превръща човешката кръв;
…. там, дето думите пристигат като кичури козина, само;
…. там, дето самият живот на детската плът, едва се в мускатово орехче свива; …. там, дето смъртта е събрала, купи от вълче сено и лисича трева;
…. там, дето, мирис на тлен, подстъпа към тъмната гора, охранява;
…. там, дето, детските очи, хлорал, изобилно проливат;
…. там, дето, разкопаните гробове, неистово напомнят майчински утроби;
…. там, дето, достига до своя финал, отварата от див бучиниш – с пълзящия хлад - към сърцето;
…. там, дето, с перушина от чугун, синигерите вият и скандират като гладни росомахи; и,
…. там, дето лястовиците гробовете разравят - със удове - мъжки и твърди;
…. там, дето, тлеещите в своите клозети, шахти, ями отходни – пометничета – вечно хвърлят мазните карти на своя белот;
…. там, дето, под кривите палки на глухия вятър, въздухът дзвека, подобно на счупен кимвал;
…. там, дето моргите кънтят от викове на страст;
…. там, дето, мухите зелени, разпуснато пируват със ректална кал;
…. там дето, мъх отровен, из облаците и мъглите, в забравената, изоставена, целина произрастява;
…. там, дето, ковчезите са корпуси – без лъкове и корди, на тътнещи подземни контрабаси, интониращи безспир, със гласовете на покойните и техните самотни имена;
…. там, дето, във фосфорно-светлата, дествена, вечно пияна, утроба на стара сибила, зачеват се зародиши, най-разнообразни, непрестанно, а черни дъждовници, раждат се само;
…. там, где орелефите мръсни нанася дори по сърцето, някое космато, кожено длето, еднооко;
…. там, дето корен червен, насажда се сам – във потока сред два белокаменни хълма; и ту навътре расте, ту – навън, дорде зловонния си сок не блъвне;
…. там, дето плоски метили, дроба поселяват, и всеки миг опиват се с ракиите му горки, от корени загнили, дестилирани;
…. там, дето, хищните риби, извиват се като стервятници в небето, всяка - в зъби стиснала яйце от телфер или ротор;
…. там, дето сумраците тежки, миризма на марля и режещ дъх на амоняк, вещаят;
…. там, дето, всеки въздух, на летливи нитрити ухае; и,
…. там, дето е тисът, единствена паша, за нашия гладен добитък;
…. там, дето пламнал, твърд, без бодли, кактус един, между детските устни, пресъхнали, да расте, се настанява;
…. там, дето със хлорпромазин и деган, ерупцията от отвара отровна, възпирана, бива;
…. там, дето петлите буника пушат, блян и датура – със свойте наргилета, а нощта с бълбукането им изпращат, вместо с песен;
…. там, дето, понякога, покойните инфанти, оставят своите гробове, подтикнати от някаква незнайна, топла влага, напираща между бедрата; сред паметниците, да обикалят и да плачат…
…. там, дето, мъртвите ранени, търсят парчета от гума, поне, отверстията на своите рани прободни, да скрият…;
…. там, дето ангелски езици, развалени, проговаря пръстта, с акцента на лепкава глина и пясък;
…. там, дето, дърветата растат единствено надолу, разлиствайки се в рохкавите двори, на бръмбарите торни;
…. там, дето проходът на някое телце момчешко към земния хумус, затъква се от друго тяло, често;
…. там, дето с патрони - наслади нечисти - цевта на младежа е пълна; а покълналата скоро мандрагора, търси други длани – още да расте във тях…;
…. там, дето, с перхлорен ацид, своите малки, дивите кози, захранват;
…. там, дето, костите на своите предци, наследниците, във тръби на хидравлични органи, без строй, превръщат;
…. там, дето совите, с погледи – остриета от цинк – омагьосани кръгове, чертаят във мрака;
…. там, дето, старата майка Ентропия, отвека сватбения си, или – вдовишки – танц, развихря;

…. там, дето;
…. там, дето;
…. там, дето;

към поета, пиян, се самата, обръща, природа –
онази, с едничката сила и всичката
мощ – да поражда от безподобното – уродно –

към него зове, да зачене във нея система –
с пространство, материя, форма;
със вещи, свойства, отношения;
ентелехията да пребъдва, неуморна…,
изпълнена със свяст и умно бдение…;

… поетът, обаче, не чува и просто си, мъртвопиян, в бучиниша, разцъфнал, лежи, сънувайки как…

… сякаш в тия къщи с изоставени горни етажи, миризмата на детската пот се заражда; в запуснатите, тия, домове, за пръв път се явява полъхът на млада смърт; отдето парливата кръв на момчето извира; и в тия трюмове, се силата на неговия пясък корени; във тях намира кониумът извора на своята отровност – в кирпичените клетки запустели; и мрачните взори на всички деца от тях се със видения захранват; тук най-напред момчетата, по собствената плът, десница настървяват; първата плесен, мекият мъх по лицата младежки, поникват оттук. От тия порутени стаи, акнето със рибешко мляко и гъст, бял сироп, се налива; а мандрагората на юношата, патина покрива, с цвят на кал …
Самото запустение нозете окосмява; на бръмбари мъхнати, тромави, уподобяват се телата; малко по малко в килиите празни сгъстява се въздухът - като дървен; все по-влажен, по-тежък, горещ от притома; като стъклена вата се вдъвква, скърца в гърлата – безвкусен и стърхав…

…Защо се разкапва и тлее душата, когато съзрява плътта?...

…Защото в сила се превръща красотата, а силният – в насилник и…
…Защото похотта е най-добър кормчия към пристана на мъртвото телце…
…Защото, като входа на Итака, нескрит остава той, за бдителната страст…
…Защото хладен е задният притвор - с двете си бели абсиди – с диадромоса мрачен…
…Защото в криптата на храма изоставен, от детската плът съграден, утеха живее…
…Защото сърцето, дори да е спряло, събрана е длан – във юмрук – и червения съсел плешив – навън не желае, не смее да пусне…
…Защото, щом гладката кожа захване да лепне, а тялото – от гипс небесен се втвърди – тогава най-боли, от кривия си стрък да го откъснеш…
…Защото посинелите гърди, от себе си изтръгват, най-чувствено ламенто, в ритъм най-разгърнат…
…Защото вземат ли, невинните черти, на тлението образа да очертават, едва тогава може да се състои, една безкрайна среща – встрани от вехто бъдеще, от минало прокиснато – далеч…










ОБАЗЕЦ № 4

… Веднъж и аз, да си призная, участвах в спиритически сеанс, а тъй като действително става въпрос за нещо сериозно, а не за детски игри след гледане на евтин хоррор, ми се ще колкото никога и никому, дори, нито дума да отроня за това, толкова и час – не, не час – секунда по-бързо да го изговоря всичкото туй чудо, на което и безкрайно отдалечен свидетел да си – пак не е малко; да го изговоря, да го извикам, изкрещя; ми се ще – с отчаянието и порива на оня, дето викал в дупката: „Царят има магарешки уши!”, но де да ставаше въпрос за нещо толкова невинно…

… Бях си взел един диктофон с цифров носител – по онова време бе все още глезотийка, да притежаваш такъв скъп, че и луксозен предмет. Решен бях, без да разберат другите, абсолютно всичко да запиша и документирам; а и бях абсолютно сигурен, че при внимателно, прецизно прослушване на записа, измамата /сигурен бях, че има измама/ ще лъсне като по бели гащи на месечината; без, обаче, да предполагах, как точно ще стане това.
Но оказа се, че съвсем не съм бил единствен в съмненията си, или пък, че по някаква друга причина, напр. – обратната, още двама от тогавашните ми приятели са си донесли своите диктофони, макар и не толкова усъвършенствани и модерни като моя – техните бяха с миникасети, дето сега се използват доволно рядко.
Все едно – когато на другия ден прослушахме, всеки своите записи, се оказа, че и тримата около час, най-внимателно и детайлно, сме се вслушвали във всеки тон на едни и същи, съвсем-съвсем еднакви, че и в един и същи ред - тежки хора и кръшни ръченици…,

…докато…,
Из писмо до Емилиянеца от негов състудент,
Белград, 2010 г.







IV. „…Аз бях на девет; очите ми бяха зелени, рижи – косите;
Вендер се увличаше по мене – защо – не беше ми открито.

Веднъж ме поведе към някакъв втори етаж, запустял;
дъжд силен валеше, стрехата - прокапала, стъклата – опръскани с кал;

малък флакон, препълнен изцяло, подаде ми, рече: ”Изпий го!”
„ Какво е?” - в ръката ми, лявата, пъхна го, казвайки: „Тия

отвари от умни растения, дето отварят в душата
стари познания, а във сърцето - едно око – тъй яко,

че по земята, за него нищо не остава скрито, тайно –
дори и златото – веднага се явява – всичко става знайно…”










ОБРАЗЕЦ № 5


…Ето това трябваше да сложи началото на оня запис, вместо целия тоя, както ми се стори – безкраен - ред от ръченици, копаници и хора – криви, прави, дайчови, еленини, пайдушки, дунавски и ганкини, хайдушки; та какви ли още не…

… обаче после, безследно стиховете ми се губят – нека; те не могат в никаква прозодия и мяра; в никакви стъпки и ритми, представите и образите, дето будят – да смекчат, поне… по-нататък разказът на неговия дух, на Алек – деветолетния мъртвец, продължи за онова, дето бе се случило, малко, след като изпил отварата; ако не бе толкова зловещо, че човек да пребледнее, само като си го помисли, би накарало и червеното на светофара, да се изчерви; щом се яви, по силата на извършеното, макар и твърде лаическо, профанско, ако и да бе, все пак – окултно – действие – на младия и неопитен, почти като мене, медиум, с когото бяхме и на една и съща възраст – дванадесетгодишна, както, впрочем, и въпросният Вендер, в момента, за който се отнася разказът; тогава започна да ни очертава, духът, неблагородната история, без никакви възможни детайли, обстоятелства, да премълчава - твърде странна и твърде позната – историята за това, което понякога правят момчетата, когато са заедно-сами, а още по-често – момче и момиче, особено, щом са и двамината, живи…


Из същото писмо до Емилиянеца,
от негов непознат състудент,
Белград, 2010 г.