‘SCIVIAS’ ЗА СТИХИИТЕ
I. ... „Пак ли на оперета, Емилиянец?” – пита ме една твърде любознателна съседка, щом ме видя да излизам от къщи в едно ранно предутро. „Съвършено безпогрешно предположение” – любезно я поощрявам аз, в нейните бъдещи и още по-точни и екзактни прогнози, за това кой къде отива, какво ще прави; и въобще – всичко, което може да бъде знаено за някого.
Излизам, и за малко да се твърде нетактично, спъна, в тялото на спящия пред входа Вендер; защото да се спънеш в него, особено когато най-беззащитно и невинно си спи, той смята за проява на висша нетактичност…
…Под „оперета”, обаче, тази съседка обикновено разбираше просто „аптека”, та явно я интересуваше, дали не отивам тъкмо натам…
Да, случаят беше такъв, а присъствието /с цялата условност на тази дума/ на Вендер ми напомни, че освен обичайната фармакопаша, трябва да си взема и едно шишенце ентеросолвентен литиев цитрат – фармакон срещу гнева, защото…
…тиха, литият, стихия, представлява;
„камък” значи неговото име, а
той най-крехък, се явява,
по природата си фина;
Литият е лек и благороден,
макар водата, да превръща го във огън…
… Когато, само мигове по-късно – аптеката /”оперетата!”/ беше съвсем наблизо - отново видях, спящ край нея Вендер, живакът в черепа ми, макар че
… жизнен и подвижен е живакът,
но душата му е кротка; всяка капка
негова – наситена докрай със свян –
да го докоснеш, даже той не позволява –
разлива се немирно, далеч отбягва твойта длан…,
сякаш закипя вътре, та дотам ми се зави свят, че почувствах, сякаш ще се срина; душата ми ще се разсее като глътка хелий –
ведър, добър е лекият Хелий;
дъхът му все нагоре гледа –
в бледи висини той устремен е –
в самата същина
на Слънчевото устроение.
… Но не само с тиморегулатори и невролептици ще живее човекът – ще трябват и стимуланти, и антидепресанти, особено инхибитори на обратното захващане на серотонина; та нека не забравяме, че
… 5-хидрокси-триптаминът
влива във сърцето милост;
той ражда сънища красиви,
макар – тъй причудливи, странни;
та няма разум, с мощ да ги разбира…,
та като влязох в аптеката, Таня, както винаги мила и усмихната, сама подхвана:
„… Хлоразинът стойхеон неблаг е;
и даже кожата на живите,
не иска той да я допира;
той утаява във душата смрад,
ръцете кара в тремор да се свиват.”
„Права си дъще – нека с халоперидол и хлорпромазин, смотаните бели престилки си правят компреси, ако щат и на гъза, докато за нас
има стихия с особена мощ –
форми и образи странни да ражда
в съня; елемент, дето насажда,
радости, утехи – той бива вожд
на всички умни елементи, дето са елей
за всички люти рани – лекът вълшебен на Морфей.
… Повървях, повървях, срещнах още кого да е, та се озовах, понеже се движех по обичайните си дромопътечки, пред сергията на един любим приятел - букинист и старокомунистически български офицер – бай Ванко, понастоящем – приват-фюрер без райх и във сянка, както се казва; а съдбата тъй бе отредила, че той наскоро бе изпратил майка си, та сега носеше около врата малко парче креп – като връзката на попреминал пионер или Хитлеров младеж, само дето – черна, но с нежните, помоему, отенъци на графит, а…
…мазен и мек е графита –
телата му – топли и меки;
от благи сажди е сърцето му обвито.
Графитът е нежен към всеки;
плътта му, приятно е, с пръст да попипаш…
„Мир и Анархия ти, Bruder, ний никога не ще те сам оставим на произвола и каприза на тъгата” – викам – а той: “Heil! Heil! Heil!” – обърнат, вече, с гръб, че да не видя аз, ошамоленият клетник, някоя и друга непокорна сълза, дето не ще да си стои на мястото, та все напира и напира да излезе навън…
„Колко си горд, мой малък стари полковник, Фюрер Ванко…” – помислих си и пак ми стана криво…
… и, тъкмо да продължа – пред неясния ми взор вече стои д-р Влахова, клати пръст и вика: „Вземаш ли си редовно налтрексона, Емилиянец?” А аз: „Ех, малка ми д-р Влахова, нима не знаеш, че
…налтрексонът е безлик елемент, и
в негация, мощта му се крепи.
Субстанция, той, е презряна –
ключът към силата на афиона,
със който Господ ни дари,
той във дълбините хвърля,
на празни, кухи руини незнайни…;
…виж, диетиламида на лизергиновата киселина, гледам да не пропускам:
При LSD, комуто има,
се дарява – явява му се име чудно;
комуто няма - се отнема –
душата му пребъдва – блудна;
разстроена, от всичко видимо – отрудена…,
… пък и атропинът, дето си е прост като армеяна чорба, все пак…,
… важен елемент е атропина;
той дава на душата странните стигмати,
що носи по сърцето си делира –
поражда атропинът, видения чудати,
фигури и форми, често - чудни и безименни…”
А д-р Влахова се заяжда: „Че то, Емилиянец, както си я подкарал, то
… и овчата вълна е също
стихия – непрана, тя връща,
мирис на билки и тор…
Понякога я цвят на сняг обгръща,
но често бива черна сторена…”
Кимнах и утвърдително и замислено, та се разделихме, при което веднага за пореден път ми се яви пред окото, потънал на отсрещната страна на улицата, в непрогледния си, тежък и метален сън, Вендер, сякаш упоен от някакво ново и невиждано небесно желязо, а…
… желязото добива цвят на скръб,
щом въздух и вода го приласкаят;
и блясъкът тих на лика му не трае –
ръжда покрива сивия му гръб…,
а хладните му устни тлен вещаят…
II. …Вятърът вливаше, сякаш нулева кръв, в неживото тяло, разпръснато из града, на пясъка по улиците - дъх от дъха си; живот от своето безсмъртие, защото
… пясъкът инертен е, пасивен –
не бъде ли съцето му изпълнено със вятър,
той по си пътя лежи – в покой и мир…
А вятърът дарява сила –
отвежда пепелта към пир –
небесен, пищен и безкраен…,
от сочни мълнии, които
Господ щедро мята…;
и оживен от него, финият прах, се перчеше по улиците, като пъстър петел, развявайки свойте безбройни дантели, та обличаше със тях отвътре, празните обеми на града…
… Аз се качих на хълма, един от купелите преобърнати, върху които Търново бе съградено, дето
безкрайно козите възпяват,
мъдрия, твърд и каменен свет
на солта; тя е, която раздава,
сила в живота им, и
разгонва нечистата гнет,
на блудкава паша - с име само,
вкус явява…,
… и пребъдох, цял час, и повече, дори, съвсем и съвършено сам, в гората му, за самота – изглежда – насадена…
Само гласът на Птицата-светофар отправяше свойте изконни сигнали към мене – фа# от трета октава – ритмично – на всеки силен метричен момент, във такт от две четвърти, повтарящ се безкрай…
Нима не знаете коя е тази Птица-светофар? – безкрайно съм учуден, да не кажа – удивен! – когато светофарът разрешава твоя ход, надавайки сигнал „зелено” – за слепите – съвсем невидим, той тогава, призивно за тях, и свири: „Премини”; обаче във горите светофари няма – само тази нежна, деликатна, хвърковата твар, от миг на миг пропява, явява своя глас – и всичко разрешава – нали затуй гората е зелена? – да бъде винаги минаването – разрешено…
Остър е гласът и, пронизителен, но не за Вендер – поета, дето на покрива на хълма, щом се покачих, заварих там, напълно непробуден, отнесен нейде надалеч, да спи, дорде в един, последвал след секунда миг…,
…или на мене само тъй се стори, или – наистина – все по неистово, отчаяно; все по-призивно и ярко; все по-жизнено, но горестно; все по-плачевно, по-неутешимо; все по-дръзко и отчаяно; все по-невъздържано, неутешимо; по-разстроено и пронизително; по-интензивно и натрапчиво; все по-тревожно, agitato et con amareza; по-лакримозно и rubato – звучеше и звучеше - това нечувано за мене, есхатологично „Премини” от ярките неразбираеми сигнали на тази малка Птица-светофар… - дотолкова, че да събуди и самия Вендер, тя успя, макар и не без действието на напиращия върху съответните рецептори, норепинефрин:
… норепинефринът е стихия неспокойна;
тя поражда и захранва паметта,
и всяка мисъл, без нея - нестройна;
във него състои се и твърдта
на всяка идея, дето иначе, иде от Бога.
... Той стана бавно и се полуизправи, залитайки; сетне очите му се обърнаха навътре навътре навътре – безкрайно далеч – чак дотам, че той съгледа под сводовете на черепа си – едновременно щедрата и пищна красота, вечно-черните коси на Таня – младата фармацевтка от аптека „Инреверсибилното инхибиране на МАО – твърд път към дълготрайно земно щастие без екзистенциален дискомфорт!”, но и плъзна поглед – като последен лунен лъч – по лика на реката, захранена и придошла от детски плач; видя един по-скромен от одеждата на славей – дървен кръст: „Тук почива…”; претрупаната и тежка сергия със старите, окъсани книги – философия, романи, билки, плетиво, компютри, лирика – на един стар букинист с неговото незатихващо “Heil!”, по-свежо и чисто от Еньовденска роса; видя брата си – огорчен, обиден, подигран и унизен; видя майка си – нажалена като умираща върба – да бди над мъртвото му и прокиснато от етанола, тяло; видя как един манастир се отронва от древното си място в скалите над града и се устремява, бързо слизайки към реката, и отплува с нея като кораб на глупците; как вятърът – по-млад от бъдеще – не спира в устрем да троши безбройните си кости о бетона, зазидал хиляди обикновени и прости съдби - на самотния град; как една печална притча се сама едва изтръгва от кървавите гърди на алегоричната и поучителна измислица и заживява, по-реална, и измъчена, но и мъчителна от самия ад…
III. Тогава в едното му око започна някакъв процес, който скоро резултира в синтеза на 0,8 ml слъзна течност – голяма капка, бързо излъчена, търкулвайки се като едра, тежка, жълта и пъпчива тиква по небръснатото му и мръсно лице.